КЪМПИНГ ПРОПАГАНДА

събота, 4 август 2012 г.

Къмпинг по португалски

Дълго време очаквах подобен материал на български. Радвам се, че посредством изкуството хората могат да се докоснат до чистотата на живота сред природата - къмпинга..

"Съвършено достатъчна драма"
Режисьорката Саломе Ламаш за някои крайбрежни привички на португалците и за предимствата на некомфортните ситуации

Нева Мичева
3 авг 2012, 15:37
capital.bg
В Португалия има над 100 къмпинга – някои без електричество, други с "четиризвездни" удобства; някои с материали на клиента, други – с палатки и каравани под наем; местенца за изкарване на летните седмици, но и крайбрежни трейлър паркове, чиито обитатели не просто закръглят престоя си на година или две, а и остават завинаги.

Именно от последните е къмпинг клуб "Старият бряг" (CCL Costa Velha) в Коща да Капарика, разположена срещу далеч по-известния Белен, но от другата страна на река Тежу. Както Коща да Капарика, така и Белен са градчета, погълнати от Лисабон и възприемани като част от португалската столица, но за разлика от Белен с неговата концентрация от забележителности (изумителният манастир на йеронимитите; най-посещаваният музей за съвременно изкуство в Португалия; легендарната сладкарница за паштейш де ната) Коща да Капарика си има само плажове. "Старият бряг" е един от първите къмпинги там и филмът за него на Саломе Ламаш, озаглавен "Общността", с право получи наградата в документалния конкурс на 20-ия фестивал на късометражното кино във Вила ду Конде (7–15 юли 2012).

Доброто хрумване и богатото му изпълнение, изпипаните детайли (звукът допълва картината не като фон, а като пасваща част от пъзел, който информира за много повече от показаното) и безупречното им техническо качество правят от двайсетте минути на филма радостно, стимулиращо преживяване. Опечен до хрупкаво лъчезарен мъж с шорти и пухкава бяла брада разправя как преди десетилетия се отдал на "диво къмпингарство" само с едно одеяло за багаж и след миг мълчание заявява: "Сега обичам да играя Дядо Коледа!" Пухкави девойчета негодуват, че конкурсът за "Мис Къмпинг" е бил нагласен.

Двойка на 88 и 96 години с пейчици и саксии пред караваната, в която са отгледали децата си, въплъщават разбирателството помежду си в безкрайно комична, нежна и непостижима за инсцениране хореография на едновременни проговаряния и замълчавания, движения и застивания. Ветеран от къмпинга разяснява някогашното съперничество с курортните инициативи на казионната Национална фондация за радост в работата. Африканка се жалва: ще напускаме с детето, иначе какво, все едно и също – по цял ден плаж, готвене, опашка за душовете...

Саломе Ламаш е завършила режисура през 2008 г. в Лисабон, за кратко е учила в Амстердам и Прага, в момента прави докторат в Коимбра. Освен с "Общността" тя ни очарова и със схващането си за творчеството ("Да кажем, че се поражда от неспособността ни да приемем мисълта, че най-ценното на този свят може да бъде оставено на случайността..."), така че й пратихме на няколко въпроса за нейната работа, в отговор на които получихме няколко въпроса за паметта и копнежа.

Какво ви мотивира да разкажете за къмпинг клуб "Старият бряг"?
През 60-те малки групи от хора започват да лагеруват сред дивата природа с минимум съоръжения тип "направи си сам". И въпреки че са там само за да се наслаждават на чистия въздух и на гледките, веднага се превръщат в обект на засилен интерес от страна на властта, защото по време на португалската диктатура (1933–1974 - бел. ред.) всяка форма на организирано събиране, ако ще да става въпрос за двойка приятели на излет, е разглеждана от правителството като потенциален заговор.

Дали като реакция на това, или по друга причина, португалската къмпинг култура се разраства много повече от всяка друга подобна в Европа между 60-те и 80-те години: създават се не просто инфраструктури, но и сдружения, клубове с нарастващ брой членове... симптом и за укрепването на средната класа. И моето детство мина по къмпинги, нищо че нито моите близки, нито аз сме заклети привърженици на този начин на живот и с течение на времето изгубихме влечение към него.

Намирам тукашното къмпингуване за любопитен анахронизъм: надувни басейни, ярка пластмаса, джънк фууд. А най-любопитни са ми крайградските му варианти. Къмпингът, за който се разказва в моя филм, е само един от огромния низ покрай най-близкото до столицата и най-гъсто населено океанско крайбрежие. Там природа няма, като изключим броените дървета, гъмжащата от хора тясна пясъчна ивица и обточеното с постройки море.

"Старият бряг" е първият организиран къмпинг в Португалия и устройството му се е запазило непроменено от самото начало, а и повечето от членовете му са същите, които са го основали и са помогнали да се оборудва (или техни роднини). В "Старият бряг" човек къмпингува само ако е член на клуба и влиза само ако е поканен. Това е довело до създаването на затворена малка общност. Беше ми интересно да узная причините, накарали хората да заживеят в подобна клаустрофобична и демодирана близост. "Общността" е донякъде антропологичен портрет...

Колко време ви отне събирането и сортирането на материала?
Заснех "Общността" за пет дни. Наумих си го в края на юли 2011 и реших да снимам през последната седмица на август, когато жителите на къмпинга се завръщат към редовната си работа и летният сезон приключва. Аз се заех с камерата, а един приятел звукорежисьор – със звука.

Имах ясна идея за по-формалните кадри (плажът, "натюрмортът" с караваните, нощните картини), а героите си ги набавихме с няколко разходки наоколо: оглеждахме се за различни типажи, както за хора, които по някакъв начин впечатляват с отношението си към другите. Спряхме се на следната схема: всички разговори да са интериорни, а останалият материал – екстериорен. Така успяхме да разиграем усещането за близо и за далеч, да подчертаем усещането за затвореност на групата.

Някои режисьори документалисти са склонни да трупат по много материал, но аз съм от онези, които снимат само при необходимост, затова при постпродукцията обикновено нямам много избор...

Да си утвърден холивудски режисьор на пълнометражни филми с модни актьори е сякаш най-краткото описание за печеливша позиция в правенето на кино... Като португалска режисьорка на документални късометражки чувствате ли се понякога в периферията?
Вярвам, че ежедневието съдържа драма и тя е съвършено достатъчна. Когато говорим за документално разказване, за мен въпросът е всъщност на време: колко е нужно да изкараш в определена реалност, докато тя стане "извънредна" или се случи нещо ненадейно.

Затова обикновено търся реалности, в които не се чувствам комфортно или за които не знам много... Деветдесетте години бяха преломни за "нехудожествените" филми, защото тогава от по-малките или направо "сакатите" братчета на фикшъна и анимацията те се превърнаха в жанр със своя публика, търговски перспективи и фестивална мрежа... И за дисертацията съм си избрала изследване в областта точно на документалното кино!

Що се отнася до късометражките – някои режисьори имат предразсъдъци към тях или ги виждат само като неизбежна стъпка към първите си пълнометражни филми. Струва ми се обаче, че и това отношение се променя. За мен лично нещата стоят така: филмът сам диктува дължината си.
Накрая, като европейка и част от младото поколение в киното, холивудската система ми е далечна – аз например никога не съм имала проблеми, свързани с пола ми, а сред хората, които ми влияят, има и мъже, и жени.

Мен друго ме занимава... основните импулси, които движат хората в киното. Ще си послужа със заемка от Валтер Бенямин: убедена съм, че език, превод, критика и история са ключови понятия в този процес. Бих искала да проумея техните взаимодействия с инструментариума на киното при разкриването на реалността и формулирането на правдиви предложения, да разнищя етичните и естетическите условия за трансформацията на действителността.

Освен за португалски къмпинг имате късометражки за холандски рибари, анголски дизайнер, азорски пейзаж... Каква е основната трудност, когато пристъпвате в непозната територия с намерението да я разкажете?
Истината е, че търся трудности: некомфортните ситуации, които не умея да разчета, са ми особено важни. Ще ви дам няколко примера: 1. Малкият ми жест на почит пред холандския артист Бас Ян Адер, изчезнал в морето преди години – издокарах се, качих се на колелото си и изчезнах в река Тежу; 2. Бях поканена да участвам в изложба и за да подготвя материала си, избрах да работя една седмица с холандски рибари в Северно море (страдам от ужасна морска болест и си знаех, че снимките ще са в мъчни условия); 3. Навлизането ми в азорския пейзаж свърши с малка катастрофа – търкулих се в нощната мъгла по един планински скат...

Май точно това ме пали най-много: началното любопитство, пълното неведение какво предстои. Макар че не съм самоубийствено настроена, поемам само премерени рискове. Поставям се посред събитието, в условия, които да ме принудят да реагирам като творец... Един документален филм разкрива колкото разказвания, толкова и разказвача. Принципът ми е: започвам с няколко идеи за композицията на кадрите и оставям реалността да направи магията си.

Ако имате всички необходими ресурси, за да изберете тема или личност по ваш вкус, за какво или кого бихте направите филм?
Вече го правя. Работя по документален филм, продуциран от O Som e a Fúria (името на компанията е заимствано от "Врява и безумство" на Фокнър: от основаването му през 1998 г. тя е в основата на малък бум на авторското кино в Португалия – бел. ред.), и той е пълнометражен, защото, както вече споменах, темата и героят сами диктуват продължителността.

Филмът е за един човек от богато семейство, който като наборник по време на португалските колониални войни е пратен в Африка. По-късно става наемник на ЦРУ, а накрая – изпълнител на тайни мокри поръчки на испанското правителство през 80-те. Лежал е в затвора 15 години, а днес е клошар. Това е горе-долу житейският му преход, който ме поставя пред някои стратегически проблеми. Личният живот, който напира да се слее с историческия...

Как да се изяви травмата, която е едновременно безпаметна и незабравима? Как да се разпознае и нейната непредставимост да бъде представена? И не е ли историята присъщото място на травмата? Работата с паметта и произтичащата от нея трансформацията на времето и пространството, на политическото и частното, на нацията и семейството – не е ли тя особен вид копнеж?

Няма коментари:

Публикуване на коментар