"БГ къмпингите – в зоната на здрача"

Ако някой не вярва на коментарите ми за морския къмпинг в България през 2012, ето и вчерашния материал на Фактор Бургас по въпроса >

Парцели приютяват палатките и караваните на туристите

Все по-модерното къмпингуване по плажовете ни е уж уредено в закона, ама не съвсем. Нищо не може да задължи собственик на парцел да категоризира мястото си като къмпинг, преди да го пусне за паркиране на каравани срещу не малка такса.

Затова и се откриха много нелегални палаткови лагери по Южното Черноморие. Информация за тях се пуска в интернет, а и летовниците се ориентират на място. Това са оградени парцели, които заместиха нерегламентираните паркинги по поляните от едно време. Само, че има една разлика – все пак в къмпингите живеят хора, които се нуждаят най-малкото от ток и питейна вода.

Може би само заклетите палаткаджии знаят къмпингите в България, както и какво е тяхното дередже. Оказва се, че в Държавната агенция по туризъм (ДАТ) нямат статистика за броя, състоянието и категоризацията им. Собствениците и наемателите пък си мълчат, защото и двете страни имат интерес. Първата – да не плаща данъци и такси, а втората да минава „по-тънко“.

Някои от собствениците пък се изхитряват да категоризират само заведение или търговски обакт на територията на къмпинга. Ако имат и някое друго бунгало и то получава звезда или две. Разпънатите палатки и паркираните каравани обаче са „в зоната на здрача“.

Изцяло категоризираните къмпинги пък са „наточили брадвите“ и посрещат мераклиите. Проверяващи там се свъртат рядко, защото има ваканционни комплекси и хотели, които са с фрапантни нарушения и привличат инспекторите от различни институции. „Нямаме жалби за нередности по къмпингите“, заяви вчера председателят на Комисията за защита на потребителите – Бургас Николай Стойков.

„Всяко лято летувам на „Смокиня“, а това лято и на „Каваци“. Бунгалата на „Смокиня“ са мизерни и стари, но са с баня. Цената е 25 лв. и това е добре, защото миналата година бяха по 38 лв.“, обясни Соня Г. От София.

Столичанката и семейството й са се разходили наоколо, за да проучат цените и условията.

След „Смокиня“ е база „Морген“, но там караваните под наем са наблъскани през метър-два. Зад база „Морген“ е „Парцела на Тони“, там има каравани под наем, 25лв. за двама. Могат да се опъват палатки и лични каравани, обясни Соня.

След това е „Парцела на Албина“. Там е най-уредено, има магазин и заведение. Бунгалата са без баня, за двама 28 лв. Там има палатки под наем за четирима, цена 26 лв., както и каравани на първа линия на пясъка.

Зад „Албина“ е „Юлия“. И там има бунгала без бани, цената е същата. Построени са и нови бунгала за трима, цената е 65 лв. След „Албина“ и „Юлия“ е оградата на къмпинг „Каваци“. Бунгалата без баня с 2 легла са 20 лв., с баня 35 лв. За трима са само без баня и са по 28 лв., а за четирима - 68 лв.

Модерно през сезон 2012 е „Якото място“. Малкият къмпинг е на терена на част от къмпинг „Юг“ плюс още един парцел. Влиза се след река Караагач след Китен и се продължава в локалното платно в посока Лозенец, подминава се хотел „Морско конче“ и след ляв завой сте в „Якото място“.

Любителите на нощувките под звездното небе обсаждат и къмпинг „Силистар“ това лято. Палатките и караваните там се инсталират в гората. Цените са 6 лв. на човек на вечер, 4 лв. за кола и за деца под 12 години - 3 лв. Има 2 тоалетни и 2 бани в занемарено състояние. Пускат топла вода за два часа - от 18 до 20. Има и ток, но не стига до всички палатки.

Най-модерните къмпинги не са тези, които предлагат лукс, а тези на които почиват БГ звездите. Както вече „Черноморски фар“ писа в „Градина“ дерат кожи за караваните.

За да паркираш на първа линия, цената е 2 850 лева. Продава се целият сезон – от 20 май до 25 септември и местата са заети отдавна. Това все пак е далич по-евтино от лято 201, когато струваше 5 500 лева.

За втора линия се плаща 792 лева за месец и това е минималният срок за резервация. За всеки допълнителен ден се плаща 30 лева. На трета линия е 24 лева на ден.

Къмпинг „Градина“ пък от години през лятото става свърталище на родните ни звезди. Там цяло лято е журналистката Лора Крумова, рокаджийката Милена, водещата Галя Щърбева, артистите Калин Врачански, Луиза Григорова, Яна Кузова, Има Янкулова.

С леко по-ниски цени е близката морска база "Adventure Beach Camp", която се намира на плажната ивица между къмпингите „Bash beach” и "Златна рибка".

Там паркирането на каравана на първа линия е 2 000 лева, а на втора 1 800 лв. Периодът е юни-септември.

Според нормативите на специализирана наредба къмпингът не е просто парче земя, върху което се нареждат каравани и палатки. Парцелът трябва има сериозна подземна инфраструктура за снабдяване с ток, вода, има канализация, санитарни възли.

Това няма нищо общо с първобитно къмпиране, където остават купища бъклуци, огнища, отрязани клони и дървета. Така например в момента е в Иракли, след като еколозите спряха строежа-мастодонт, сега се вихрят диви къмпинги.

А интерес към палатков лагери има. 10% от туристите в община Бургас например отсядат в къмпингите. А почиващите на територията на община Созопол, които са избрали палатка или каравана са 30%.

Мнения на туристите

„От 7 години ходя на Градина и нещата се влошават всяка година. Причината е, че къмпингите не се държат от хора, на които им пука, а от мастити "бизнесмени" чиято единствена цел е на територията на къмпинга да построят максимално много хотели. Ситуацията на Градина е трагична - ремонти на практика няма, пътят от Черноморец до Градина е безумен, огромни хотели се построиха без яснота дали са законни или не. И никой не прави нищо

Аз разбира се ще продължа да ходя на Градина, защото дори ужасните условия могат да бъдат компенсирани от чудесния плаж, страхотните купони и приятелите... и все пак...“

„На къмпинг "Градина" летувахме 25 сезона без прекъсване, но най-на края казах баста. Аз и семейството ми не сме мазохисти. Защо трябва, да пълня джобовете на семейство Баневи за мизерията, която ни предлагат. За това ли, че от 20 години няма забит един нов пирон, за мръсните и полу разрушени тоалетни и бани. За това ли, че камарите боклуци не се извозват с дни и че фекалката която изпомпва тоалетните прави едн завой и се излива в горичката в горния край на къмпинга и да плащам луди пари, за да дишам уханията на фъшкии, когато вятърът духне от към сушата.“

Правила за къмпингите

Според Наредбата за категоризиране на средствата за подслон къмпингите трябва да отговарят на многобройни изисквания.

Първо теренът трябва да е ограден, да има вход за пешеходци и за автомобили с бариера.

Необходимо е да е организиран външен и вътрешен паркинг, да има пътна и алейна мрежа.

Трябва да са маркирани „къмпингова единица“ за палатка и за каравана, съоръжени с излази за вода и електричество.

Обезпечаването с топла и студена вода трябва да е - питейна вода - минимум 80 л на човек на ден и битова вода - минимум 50 л на човек на ден.

Да има - резервоари за вода, включително за противопожарни нужди, санитарно-хигиенни сгради, помещение с умивалници и корита за пране на максимално разстояние от къмпингова единица 100 м, душови клетки с топла и студена вода (за категория "две звезди" и съблекални), тоалетни кабини (за 30 души 1 клетка, като 25 на сто от мъжките са с писоари), туристически кухни с необходимото обзавеждане и оборудване, търговска мрежа, заведение за хранене и развлечения, спортни площадки, автомивка и сервиз, медицински и реанимационен пункт за морските, речните и езерните обекти.

Включват се и необходимите инсталации - водопроводна, канализационна, ел. инсталация, гръмоотводна, телефонна, телевизионна, пожарогасително депо.

Автор: Ирина Генова
14.08.2012
factor-bs.com

Къмпинг по португалски

Дълго време очаквах подобен материал на български. Радвам се, че посредством изкуството хората могат да се докоснат до чистотата на живота сред природата - къмпинга..

"Съвършено достатъчна драма"
Режисьорката Саломе Ламаш за някои крайбрежни привички на португалците и за предимствата на некомфортните ситуации

Нева Мичева
3 авг 2012, 15:37
capital.bg

В Португалия има над 100 къмпинга – някои без електричество, други с "четиризвездни" удобства; някои с материали на клиента, други – с палатки и каравани под наем; местенца за изкарване на летните седмици, но и крайбрежни трейлър паркове, чиито обитатели не просто закръглят престоя си на година или две, а и остават завинаги.

Именно от последните е къмпинг клуб "Старият бряг" (CCL Costa Velha) в Коща да Капарика, разположена срещу далеч по-известния Белен, но от другата страна на река Тежу. Както Коща да Капарика, така и Белен са градчета, погълнати от Лисабон и възприемани като част от португалската столица, но за разлика от Белен с неговата концентрация от забележителности (изумителният манастир на йеронимитите; най-посещаваният музей за съвременно изкуство в Португалия; легендарната сладкарница за паштейш де ната) Коща да Капарика си има само плажове. "Старият бряг" е един от първите къмпинги там и филмът за него на Саломе Ламаш, озаглавен "Общността", с право получи наградата в документалния конкурс на 20-ия фестивал на късометражното кино във Вила ду Конде (7–15 юли 2012).

Доброто хрумване и богатото му изпълнение, изпипаните детайли (звукът допълва картината не като фон, а като пасваща част от пъзел, който информира за много повече от показаното) и безупречното им техническо качество правят от двайсетте минути на филма радостно, стимулиращо преживяване. Опечен до хрупкаво лъчезарен мъж с шорти и пухкава бяла брада разправя как преди десетилетия се отдал на "диво къмпингарство" само с едно одеяло за багаж и след миг мълчание заявява: "Сега обичам да играя Дядо Коледа!" Пухкави девойчета негодуват, че конкурсът за "Мис Къмпинг" е бил нагласен.

Двойка на 88 и 96 години с пейчици и саксии пред караваната, в която са отгледали децата си, въплъщават разбирателството помежду си в безкрайно комична, нежна и непостижима за инсцениране хореография на едновременни проговаряния и замълчавания, движения и застивания. Ветеран от къмпинга разяснява някогашното съперничество с курортните инициативи на казионната Национална фондация за радост в работата. Африканка се жалва: ще напускаме с детето, иначе какво, все едно и също – по цял ден плаж, готвене, опашка за душовете...

Саломе Ламаш е завършила режисура през 2008 г. в Лисабон, за кратко е учила в Амстердам и Прага, в момента прави докторат в Коимбра. Освен с "Общността" тя ни очарова и със схващането си за творчеството ("Да кажем, че се поражда от неспособността ни да приемем мисълта, че най-ценното на този свят може да бъде оставено на случайността..."), така че й пратихме на няколко въпроса за нейната работа, в отговор на които получихме няколко въпроса за паметта и копнежа.

Какво ви мотивира да разкажете за къмпинг клуб "Старият бряг"?
През 60-те малки групи от хора започват да лагеруват сред дивата природа с минимум съоръжения тип "направи си сам". И въпреки че са там само за да се наслаждават на чистия въздух и на гледките, веднага се превръщат в обект на засилен интерес от страна на властта, защото по време на португалската диктатура (1933–1974 - бел. ред.) всяка форма на организирано събиране, ако ще да става въпрос за двойка приятели на излет, е разглеждана от правителството като потенциален заговор.

Дали като реакция на това, или по друга причина, португалската къмпинг култура се разраства много повече от всяка друга подобна в Европа между 60-те и 80-те години: създават се не просто инфраструктури, но и сдружения, клубове с нарастващ брой членове... симптом и за укрепването на средната класа. И моето детство мина по къмпинги, нищо че нито моите близки, нито аз сме заклети привърженици на този начин на живот и с течение на времето изгубихме влечение към него.

Намирам тукашното къмпингуване за любопитен анахронизъм: надувни басейни, ярка пластмаса, джънк фууд. А най-любопитни са ми крайградските му варианти. Къмпингът, за който се разказва в моя филм, е само един от огромния низ покрай най-близкото до столицата и най-гъсто населено океанско крайбрежие. Там природа няма, като изключим броените дървета, гъмжащата от хора тясна пясъчна ивица и обточеното с постройки море.

"Старият бряг" е първият организиран къмпинг в Португалия и устройството му се е запазило непроменено от самото начало, а и повечето от членовете му са същите, които са го основали и са помогнали да се оборудва (или техни роднини). В "Старият бряг" човек къмпингува само ако е член на клуба и влиза само ако е поканен. Това е довело до създаването на затворена малка общност. Беше ми интересно да узная причините, накарали хората да заживеят в подобна клаустрофобична и демодирана близост. "Общността" е донякъде антропологичен портрет...

Колко време ви отне събирането и сортирането на материала?
Заснех "Общността" за пет дни. Наумих си го в края на юли 2011 и реших да снимам през последната седмица на август, когато жителите на къмпинга се завръщат към редовната си работа и летният сезон приключва. Аз се заех с камерата, а един приятел звукорежисьор – със звука.

Имах ясна идея за по-формалните кадри (плажът, "натюрмортът" с караваните, нощните картини), а героите си ги набавихме с няколко разходки наоколо: оглеждахме се за различни типажи, както за хора, които по някакъв начин впечатляват с отношението си към другите. Спряхме се на следната схема: всички разговори да са интериорни, а останалият материал – екстериорен. Така успяхме да разиграем усещането за близо и за далеч, да подчертаем усещането за затвореност на групата.

Някои режисьори документалисти са склонни да трупат по много материал, но аз съм от онези, които снимат само при необходимост, затова при постпродукцията обикновено нямам много избор...

Да си утвърден холивудски режисьор на пълнометражни филми с модни актьори е сякаш най-краткото описание за печеливша позиция в правенето на кино... Като португалска режисьорка на документални късометражки чувствате ли се понякога в периферията?
Вярвам, че ежедневието съдържа драма и тя е съвършено достатъчна. Когато говорим за документално разказване, за мен въпросът е всъщност на време: колко е нужно да изкараш в определена реалност, докато тя стане "извънредна" или се случи нещо ненадейно.

Затова обикновено търся реалности, в които не се чувствам комфортно или за които не знам много... Деветдесетте години бяха преломни за "нехудожествените" филми, защото тогава от по-малките или направо "сакатите" братчета на фикшъна и анимацията те се превърнаха в жанр със своя публика, търговски перспективи и фестивална мрежа... И за дисертацията съм си избрала изследване в областта точно на документалното кино!

Що се отнася до късометражките – някои режисьори имат предразсъдъци към тях или ги виждат само като неизбежна стъпка към първите си пълнометражни филми. Струва ми се обаче, че и това отношение се променя. За мен лично нещата стоят така: филмът сам диктува дължината си.
Накрая, като европейка и част от младото поколение в киното, холивудската система ми е далечна – аз например никога не съм имала проблеми, свързани с пола ми, а сред хората, които ми влияят, има и мъже, и жени.

Мен друго ме занимава... основните импулси, които движат хората в киното. Ще си послужа със заемка от Валтер Бенямин: убедена съм, че език, превод, критика и история са ключови понятия в този процес. Бих искала да проумея техните взаимодействия с инструментариума на киното при разкриването на реалността и формулирането на правдиви предложения, да разнищя етичните и естетическите условия за трансформацията на действителността.

Освен за португалски къмпинг имате късометражки за холандски рибари, анголски дизайнер, азорски пейзаж... Каква е основната трудност, когато пристъпвате в непозната територия с намерението да я разкажете?
Истината е, че търся трудности: некомфортните ситуации, които не умея да разчета, са ми особено важни. Ще ви дам няколко примера: 1. Малкият ми жест на почит пред холандския артист Бас Ян Адер, изчезнал в морето преди години – издокарах се, качих се на колелото си и изчезнах в река Тежу; 2. Бях поканена да участвам в изложба и за да подготвя материала си, избрах да работя една седмица с холандски рибари в Северно море (страдам от ужасна морска болест и си знаех, че снимките ще са в мъчни условия); 3. Навлизането ми в азорския пейзаж свърши с малка катастрофа – търкулих се в нощната мъгла по един планински скат...

Май точно това ме пали най-много: началното любопитство, пълното неведение какво предстои. Макар че не съм самоубийствено настроена, поемам само премерени рискове. Поставям се посред събитието, в условия, които да ме принудят да реагирам като творец... Един документален филм разкрива колкото разказвания, толкова и разказвача. Принципът ми е: започвам с няколко идеи за композицията на кадрите и оставям реалността да направи магията си.

Ако имате всички необходими ресурси, за да изберете тема или личност по ваш вкус, за какво или кого бихте направите филм?
Вече го правя. Работя по документален филм, продуциран от O Som e a Fúria (името на компанията е заимствано от "Врява и безумство" на Фокнър: от основаването му през 1998 г. тя е в основата на малък бум на авторското кино в Португалия – бел. ред.), и той е пълнометражен, защото, както вече споменах, темата и героят сами диктуват продължителността.

Филмът е за един човек от богато семейство, който като наборник по време на португалските колониални войни е пратен в Африка. По-късно става наемник на ЦРУ, а накрая – изпълнител на тайни мокри поръчки на испанското правителство през 80-те. Лежал е в затвора 15 години, а днес е клошар. Това е горе-долу житейският му преход, който ме поставя пред някои стратегически проблеми. Личният живот, който напира да се слее с историческия...

Как да се изяви травмата, която е едновременно безпаметна и незабравима? Как да се разпознае и нейната непредставимост да бъде представена? И не е ли историята присъщото място на травмата? Работата с паметта и произтичащата от нея трансформацията на времето и пространството, на политическото и частното, на нацията и семейството – не е ли тя особен вид копнеж?

Къмпинг на море 2012

Няма съмнение, че най-предпочитаното място за къмпинг в България е на морето. Няма съмнение, че и диструкцията на българската къмпинг среда е факт. През 2012-та положението, за поредна година, е по-зле от преди. Изчезнали са още няколко култивирани места за лагеруване и са се напоявили дестки нови дивашки сборища на хора желаещи да са на море без да плащат.

Първото ми впечатление в средата на юли е пълен потрес от видяното на Каваци. Плажат е запълнен от безкрайно поле концесионни чадъри, дюните са осрани както никога до сега. Тополите на бившия къмпинг Смокиня са почти напълно изсечени, надробените части от бившите къмпинги Каваци-Смокиня са препълнени с разнебитени каравани, палатки няма и във въздуха се носи натрапчива смрад на пикня..

Златна Рибка е ликвидирана като къмпинг. Плажът на Градина е обиколен с шпалир снобски каравани първа линия. Окупират се дори и дюните на бункерите между Градина и Башбара. Крайбрежният път между Черноморец и Созопол е в безобразно състояние, дупките и прахта биха отказали дори и претръпнал състезател в ралито Париж-Дакар..

Плажът на Вромос и плаца на бившия къмпинг Черноморец, съответно над и под презастроеното селище Черноморец, са превърнати в незаконни къмпинг лагери с липса на каквито и да е санитарно-хигиенни условия за преживяване..

Дивашкото къмпингуване около Златна Перла до Приморско продължава. Същото е положението на Корал, южния нос на Арапя, околностите на Варвара и плажа Липите до Синеморец. Дивотията в горичките около плажната ивица на Градина е частично отрязана с оградите поставени през зимата и обявената такса за лагеруване по 10 лв на палатка. Последното за мен е справедливо и помага да се ограничи паплачта цапаща околностите.

Както вече писах, къмпинг на Атлиман до Китен няма, всичко в горичката е заличено.

Къмпинг Китен е съхранен, но с вида и условията от преди 30 години, което ме навежда на мисълта, че вероятно ще го споходи съдбата на къмпинг Каваци. Единствено на този къмпинг срещнах чужденци с палатки, кампери и каравани! Това е показателно какво търсят нормалните хора предпочитащи къмпинг туризма.

Достигането до къмпинг Юг, плажа на Корал и останките от Оазис е истински кошмар. Път няма! За какъв туризъм по морето може да говорим, когато липсва елементарен достъп до плажовете!? Иначе, относително нормално работи само къмпинг Юг.

Арапя е превърната от цветущ до преди 12 години къмпинг в купчина гета за идиоти мислещи си, че са отишли на почивка на море с изглед към гадни псевдо бунгала, бетонни блокове, вмирисани бракувани каравани и прашни огради. Поне морето е по-чисто от предишните години..

Още по-на юг положението е загрубяло с жълто чадърена анексия на плажа на Велека - еманация на концесионната алчност..

Северно от Бургас положението не по-различно.

Къмпинг Ахелой, единственият останал къмпинг между Бургас и нос Емине, е направо обезобразен.

От Бяла нагоре преобладава дивотията. Карадере, частично Иракли, ивицата на Шкорпиловци-Камчия и брега на Камен бряг-Крапец привличат все повече къмпинг диваци и на места ми изглежда, че положението е излязло от поносимите граници.

Като "порядъчни" къмпинги на север мога да спомена само плаца в гората на Камчия, къмпинг Свети Георги преди Калиакра и къмпинг Космос най- на север. Съществени удобства няма, но поне има къде да отседнете и вземете един душ..

Още веднъж ще споделя, че това което видях на морето е трагично.. не само за къмпинг останките, но и за туризма и живота на хората по принцип.

"Едуард Стърнс: Няма по-прост народ от българския"

Макар и измислен, като изфабрикуваното интревю с холандския премиер, текстът който препечатвам е верен.. Каква е връзката с къмпинга, оставам сами да прецените.

20 Юни, 2012 | автор: frognews.bg

“Няма по-прост народ от българския” – под това заглавие „Невероятно инфо“ пусна материал, който, макар и фантастичен, решихме да публикуваме заради убийствената ирония в него. Той е неопределен жанр – очерк, есе или автоинтервю. Текстът на Едуард Стърнс, касаещ България, придоби огромна популярност сред англичаните.
Под заглавието “Няма по-прост народ от българския” той публикува своите впечатления, опит и разочарование от грешката да си купи имот в нашата държава.

Текстът публикуваме от eurochicago.com



”Напоследък сред нас, британците, стана мода да си купуваме имоти в България. От една страна наистина красивата природа, за каквато ние тук можем само да мечтаем, и от друга – ниските цени на селските къщи, както и примамливите оферти на имоти в затворени комплекси, накланяха везните в полза на решението за една такава на пръв поглед изгодна сделка. Но приятели, не правете тази грешка, която аз направих, не си купувайте имот в България, не стъпвайте там, не правете бизнес и избягвайте каквито и да е контакти с българи. Защото от другата страна на везната натежава неумолимо простотията на българския народ. Простотия убийствена, отчайваща, неизмерима, ужасяваща, всеобхватна, опасна , неумолима, потресаваща . . .!

Българите, аз смея да твърдя, са най-простият народ на Земята. Няма по-прост народ от българския и тука аз бих искал да направя едно разяснение. Под прост народ аз нямам предвид народ неграмотен, неук и необразован. Не! Те са грамотни, но са тъпанари. Те са образовани, но са кухи. Те са интелигентни, но са прости.

Защото неук е народ, който не е имал възможност да се ползва от съвременното образование, от достъпа до информация и от възможността да обменя идеи с народите от целия свят. Но тези народи аз не бих нарекъл прости, защото те живеят в някакво, макар и примитивно, общество, поддържат се и търсят път да се развият. А българите – напротив – те имат огромни възможности, образовани са и осведомени, природата им е прекрасна, географското положение – стратегическо, но всичко това те пропиляват, продават, затриват, унищожават, защото са прости.

Те даже не са народ, а сбирщина от прости хора, защото народността не е просто принадлежност към дадена географска територия, а съвкупност от общи цели, идеи и ценности, съвкупност от общи действия, целящи развитие на цялото общество, общи действия за реализиране на идеите и опазване на ценностите. Но това при българите не съществува. Аз използвам думата народ в техния случай, воден единствено от някакво благоприличие, но ако трябва да съм откровен, бих ги нарекъл сбирщина от идиоти, идиоти в гръцкия смисъл на думата.

Аз дори се съмнявам, че българският народ днес съществува. За мен българите са изчезнали и на тяхно място е останала някаква тълпа. Но не, това е неточно, защото тълпата има някаква обща цел, а те нямат такава; не, те дори не са тълпа. Не, те са случайно попаднали на едно място различни хора, с различни цели, впримчени в географското положение, което по една случайност населяват, и обременени с историята на хората населявали някога това място, за чиито наследници по-незнайно каква логика се смятат.

Какви българи са те? Как тази сбирщина си позволява да петни името на този древен и велик народ?

Нима е възможно това, което те творят днес като история, да бъде вписано в историческата сметка на народ като българския?

Долу лапите, простаци, от името българи!. Вие не сте и не би могло да бъдете българи. Защото за да се наричаш българин не е достатъчно само да се облягаш на гени, а да имаш дух, воля, сила. Не само да каканижеш имена на исторически личности и герои, а да подражаваш на постъпките им, да следваш идеите им, да осъществяваш мечтите им за България.

Но как така, – ще попитате вие – Нима няма нещо, което да обединява тези хора, населяващи тази територия, наречена България? Има разбира се, те имат общи черти, но те не ги правят общност, не ги правят народ – те са продажници, завистници и крадци. Те не се стремят да подобрят своето житие – за тях е достатъчно да се радват на нещастието на другите около тях, а ако случайно не виждат по-нещастен от себе си, то това ги прави нещастни. Те не се радват на постиженията на другите, а търсят начин да ги развалят, окалят и съсипят.

Ако някой реши да направи нещо за обща полза, те го смятат за глупак, присмиват му се и му се подиграват. Парите за тях са водеща сила, за пари са готови да направят всичко; тук понятията чест, законност, морал са просто празни думи.

Но защо – ще попитате вие – казваш, че са прости? Защото те имат всичко, което е необходимо на един човек, за да осъзнае къде греши. Цялата необходима информация относно собственото си положение като нация, относно причините да са в това незавидно положение, относно мерките, които трябва и могат да предприемат, за да се избавят от това положение, но въпреки това, те се надяват да ги оправят именно тези, които са ги докарали до това положение. Те протестират срещу тези, които ги мамят, грабят, използват и потискат, и в същото време оставят бъдещето си в техни ръце. Те недоволстват, когато станат обект на измама, но злорадстват, когато измаменият е някой друг.

Българите смятат себе си за тарикати, това е дума, която трудно бих могъл да преведа на нашия език. Но най-общо казано, тарикатът е мошеник на дребно и на едро, но страхлив мошеник, плах, уплашен, постоянно озъртащ се, но все пак горд, че е мошеник. Но мошеничеството му е такова, че най-често води до неговото собствено падение.

Какъв, ако не прост, трябва да си, за да се радваш на чуждото нещастие, а не да се бориш срещу него. Как може да злорадстваш, че този или онзи чужденец го обрали, измамили и пребили в собствената ти държава и да очакваш да печелиш от него. Трябва да си много прост, за да се гордееш с изобретателността на своите престъпници, чиято жертва утре може да си ти самият.

Трябва да си много прост, за да се гордееш, че познаваш престъпници, и да заплашваш други с тези свои познанства, вместо да съдействаш те да бъдат разобличени и осъдени. Трябва да си много прост и безгръбначен, щом виждаш беззаконията, но не се съпротивляваш.

Трябва да си много прост, за да вярваш, че тези, които нарушават закона – а ти си им гласувал доверие да те управляват, да те съдят, да чертаят бъдещето ти – че те ще въведат законност.

Трябва да си много прост, за да се радваш, че гърците щели да станат толкова зле колкото теб и да не разбираш, че ти продължаваш безропотно да потъваш, докато те продължават неумолимо да се борят. Да не виждаш, че те, дори и фалирали като държава, като общество са на светлинни години пред теб. Че дори заплатите им, по които ти мериш всичко, са в пъти по-големи от твоите нищожни подаяния.

Трябва да си много прост, да работиш за хора, които смятат, че са над закона, да им позволяваш да трупат за твоя сметка тлъсти печалби, да наблюдаваш ежедневно тяхната подигравка с държавността и със самия тебе.

И, ако някой страничен наблюдател вземе, че ти покаже всичките тези беззакония, на които ти си ежедневен свидетел, мислейки, че ги не виждаш, ти просто да свиеш рамене и да кажеш:

“-Ми аз, какво мога да направя?”

Трябва да си много прост, за да разчиташ, че точно ти ще минеш между капките, когато наоколо ти вали дъжд от неправди. Че точно ти ще оцелееш от всички около тебе, които като теб се мъчат да оцелеят. Че някой друг трябва да поведе някого другиго, за да оправи твоя живот. Трябва да си много прост, много страхлив, много безгръбначен.

Трябва да си много прост, за да вярваш, че държавата ти ще се оправи, докато ти си на хиляди километри от нея в търсене на сигурност и щастие там, където го е извоювал някой друг.

Трябва да си много прост, за да мислиш, че бъдещето на държавата ти зависи не от твоите действия, а от действията на останалите, докато в същото време по някаква абсурдна логика имаш огромно мнение за себе си и своите нереализирани и неоценени способности. Трябва да си много прост.

Трябва да си много прост, да живееш в земен рай и да го унищожаваш.

Трябва да си много прост за да вярваш на телевизора, да мислиш с телевизора, да слушаш телевизора, да възприемаш света чрез телевизора, а не чрез собствената си преценка за случващото се около теб.

Не правете бизнес с тези хора, не общувайте с тях, унищожете ги. Те сами ще се предават един друг и ще съдействат за собственото си унищожение. Толкова са прости… “


П.П. Това е само мнението на един англичанин. Пребройте до десет преди да го наплюете и оборвате. Звучи неприятно, но пък трябва да признаем, че много верни неща е казал. По-важно е да помислим как да се променим и да покажем добрите черти от националния характер. Такива има със сигурност.

"Алчността заробва човеците" DW Bulgarien

Препечатвам един от поредицата анализи за реалността в България на уважавания от мен Георги Папакочев, син на приятеля на дядо ми фотографа Петър Папакочев.

Има едно нещо, което обединява оспорвания Закон за горите, опитите за окончателно бетониране на Черноморския бряг и взривовете край "Петолъчката". Това нещо си има име - казва се АЛЧНОСТ.

Анализ на Георги Папакочев:

В проповеди пред млади хора папа Бенедикт ХVI често говори за алчността, която „корумпира сърцата, заробва човеците и лишава бъдещите поколения от ресурсите, необходими за изграждането на едно по-солидарно и справедливо общество”. Християните приемат прекомерния и ненаситен стремеж към богатство и власт за порок и поставят скъперничеството сред седемте смъртни гряха. Подобна позиция заеха и протестиралите в София тези дни млади българи, които застанаха категорично срещу алчността на едрия бизнес и неговото парламентарно лоби.

Гората закрилница

Странно защо мнозина се изненадаха от рекордния брой протестирали на столичния Орлов мост, след като още през март стотици излязоха по улиците на София, Пловдив и Варна, за да изразят възмущението си от алчните попълзновения към българската природа. Тогава, по повод подготвяните поправки в Закона за горите, те скандираха "Искаме гори, не бетон", "Монополите убиват горите", "Стига подаръци от държавата", "Ски за децата, не за милионерите” и се опитваха да убедят депутатите, че с приемането на въпросните поправки ще вдигнат бариерата пред бързото и евтино изсичане на държавни и частни гори за бъдещи ски писти и просеки за лифтове, при това в услуга на конкретен бизнесмен, който, въпреки че вече е собственик на три четвърти от ски зоните в Банско, Витоша и Боровец, иска още. Протестните послания бяха чути едва когато няколко хиляди души все пак блокираха движението на Орлов мост въпреки масираното полицейско присъствие.

От балкона - в морето

Много българи и гости на страната и до днес се питат какво в крайна сметка може да причини на туризма преяждането с "кюфтета", замесени от алчност, беззаконие и простотия. Отговорът се крие в бетонните безумия, покрили почти цялото българско Черноморие като ярка илюстрация на последствията от алчното и хаотично печалбарство. При опита си да прокара известни промени в Закона за Черноморското крайбрежие тази пролет правителството на ГЕРБ се сблъска челно с кметовете на Созопол, Поморие, Приморско, Царево и Несебър, които яростно се обявиха срещу забраната да се строи в 100-метровата зона от морето, защитавайки ненаситния апетит на местния бизнес да вдига хотели и заведения върху самите плажове и крайбрежни скали.

Канонади на печалбарството

На какво друго, освен на неизкоренимата човешка алчност се дължат и взривовете в Челопечене през 2008-ма, в Севлиево през миналата и при „Петолъчката” през тази година? Онези 57 милиона евро, заделени преди 3 години от държавата за утилизиране на остарели армейски боеприпаси, буквално подлудиха местните частни фирми, които, за да печелят, наемаха неквалифицирани безработни мъже от селата около складовете, повечето без образователен ценз и дори без елементарен опит в опасната дейност. Сега става ясно, че вместо да унищожават с взривяване остарелите муниции, алчните „утилизатори” механично извличали от тях взривното вещество и метала, които продавали на допълнителна чиста печалба. Резултатите? За разлика от първите две, най-новите „фойерверки” не само причиниха огромни щети и уплаха сред населението, но отнеха и човешки живот. От лакомия за пари естествено, при това - за огромни пари.

Надпис със спрей върху стара селска тухлена ограда гласи: „Не съм алчен - искам само тази земя, която граничи с моята”. Кратка, точна и показателна формулировка на алчността. Която винаги е звучала страховито. Особено в България.

Автор: Г. Папакочев, Редактор: Д. Попова-Витцел
Дата 20.06.2012
Дойче Веле българска редакция