от Румен Леонидов
Понеделник, 06 Юни 2011 18:02
"Ботев. Колко кратко и категорично име с най-дългото и страшно ехо в българската песен, поезия и публицистика. Чутовен човек, със сърце - динамит, с юмруци - бомби, с поглед на небесен властелин, със забележително чело – като връх Вола.
Национален революционер. Две думи, от които днес се срамуваме. Защото се отрекохме до три пъти от революциите, отричаме се и от националното, като не го зачитаме, отричаме се постепенно и от Ботьова, от неговата дума, дързост, дишане и драматичност. Завистниците го клеветят, че е ръгнал да мре, за да се увековечи чрез смъртта си. Той обаче не е имал избор – трябвало е да изгори завинаги, заедно с ненаписаните си писма, стихове и статии.
Защото е знаел, че въстанието е обречено – не можеш с черешови топчета и кремъклийки пушки да победиш цяла империя. Но е отишъл на самосмърт, за да чуе Европа, че има такъв наведен под хомота на робството народец, горд и героичен като него, висок и велик като него, гениален и господен като него.
Целият великолепен театър, който разиграва безподобният ни войвода при превземането на кораба ‛Радецки‛, чупенето на сандъците с градинарски сечива, преобличането в наперените униформи, арестуването на капитана и пращането на депешите-светкавици до двата най-известни за времето си европeйски вестника – всичко това говори за осъзната мисия, от която те побиват тръпки. И ти се пълнят с влага очите.
Защото на подобна свободна обреченост, пред подобен избор може да бъде изправен само галеник на съдбата, роден за безсмъртие. Роден да бъде пример и подражание на цял един народ. Който предпочита да мучи и да преживя, да бъде доен и ръган с остена, да бъде употребен за срамни удоволствия. Но светът не съди за нас по нашите недъзи, а по високосните ни личности. По отличните ни личности, а не по помиярите, които ни управляват като управители на глобалната империя.
Ботев би бил невъзможен днес, когато пращим от свобода. От свободата по време на демокрация. Храчихме по комунистите, че били първо интернационалисти, а след това патриоти, че при тях сме имали две родини-майки, но те се плашеха от Ботев, от Ботевското у този неботевски народ; и дебнеха, ако случайно пак се прероди Войводата, да му турят я каскет, я някаква партийна шапка. Но тогава Ботев не беше невъзможен. Напротив – би бил втори път убит от своите. Но запаметен като Чиляк с централно ч.
Днес Христо е немислим. Нито като поет, нито като вестникар, нито като певец на волното слово. Волнодумник като него щеше да бъде безработен учител. Журналист на свободна практика, която няма къде да се практикува. Хъш с хъс, ненужен и неуважаван заради острия си език, заради горестната си гордост и нечовешката си безкомпромисност.
Малко преди да го гръмнат, в четата пълзи змията на страха. Ботев е разстроен. С разкъсани от походите ботуши, с червени като рани от безсънието очи, прашен, жаден и зъл от безпомощността на народонаселението си, чието чедо е и той самият. Викат му, Войводо, дай да бегаме у Сърбия, тука ще ни смажат като въшки, а той мълчи страшно и гледа някъде през тях. Гледал е към нас, да види какъв отговор ще му дадем, ний, неговите следващи братци и сестрици, неговите чеда недоправени. Само един от щаба му възразява, че е свършено с тях като кауза, ако забегнат у Сръбско и си съхранят кожите. Но време за думане няма, турските орди налитат отново и ягнетата остават недопечени. Всички гушват пушките, пукот и пушек отвсякъде, а овчаринът плаче и стене - си иска паретата за обеда, който се върти на шиш и остава недокоснат.
Ботев гневно изругава: „Дайте му една кесия пари на тоя нещастник, ние за свободата му мрем, а той си жали жълтиците!‛
Това са може би последните думи на Войводата. Битката започва. Пищят джепанета. Мирише на барут и на кръв. След няколко исторически часа, разказват, след като са отблъснали османлиите, той заспал като труп. За около минута, две или три. Наобиколили го първите му воеводи. Той се стреснал и скочил на крака. Изправил се и паднал завинаги. От българско олово в сърцето. За да може четниците му да се усетят свободни от неговия авторитет, от неговия поглед, от неговата божественост. Свободни да изберат страха и срама да се молят за пощада. Да се крият като лалугери из кошари и махали. Докато ги настигне бесилото или ятагана.
И Ботев, и Левски нямат гроб. Сигурно се знае къде са им костите, но за наказание не ни е казано. Не ни се казва. Щото не ги заслужаваме. Като единици и като сумарно стадо. Като индивиди и като масовка за митинги. Но ние не знаем, че сме наказани – знаем само откъде се влага ранъта и откъде се изхожда. Защото сме обикновени хора и борбата за парчето хляб наш насушний е по и над всичко. Живеем наврени в хляба като червяци и за никакви прилики с Ботев не щем да чуем. Защото сме прости хора, от фабрики и канцеларии. И не живеем с литературата и с родната история, а в безродното ни отечество, сред българските башибозуци, в центъра на безкрайното собственоръчно иго.
Не Ботев, не Левски, не Раковски или Бенковски са нужни днес. Нужен ни е онзи бъзльо, който се е осмелил отдалеко да целуне тялото човешко на дивния дух, наречен Христо Калоферчето... Той ни е много нужен сега – да се огледа наоколо, да потърси с поглед нещо подобно, да занича час или два около себе си и в нас, пък като не найде кой е за пушване, да се пушне сам и да се свърши с рода му на мерзавците.
Додето не открием и не разпознаем мерзавците между нас си, ще патим и ще се разбягваме като уплашени четници, немили-недраги из странство. Ще бягат чедата ни от нас и ние от нашите отци и майчици. И все по-често ще забравяме за какво им хвръкнаха главите на онези юначни момчета, от които и семка не остана. А само кръв напусто май пролята и легенди, които не стават за хапване."
Препубликувам тази статия на Румен Леонидов, защото обяснява безумната среда в която се намираме и живееме.. "Какъв ти къмпинг тука, човече.."
Няма коментари:
Публикуване на коментар